О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е   №70

 

 

Видинският окръжен съд                        наказателно отделение

в закрито заседание на дванадесети април

две хиляди и седемнадесета година                                                                

в състав:

 

Председател: Д. М.

 

                                                     Членове: Л. Л. 

                                                                      Р.Д.

 

 

при секретаря  ………………………………………... и с участието

на……                       прокурора               изслуша докладваното

от         СЪДИЯТА Л.          ВЧНД№        102     по описа

за   2017 година, и за да се произнесе , съобрази следното:

          Производството е по реда на глава 22 от НПК във вр. с чл.68, ал.7 от НПК.

          Делото е образувано по частен протест, подаден от Районна прокуратура – Видин против определение от 16.03.2017г., постановено в с.з. по НОХД № 912/2015г. по описа на ВРС, с което определение е отменена наложената спрямо подсъдимата Д. Т. С. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“.

          В частната жалба се развиват съображения, че определението е неправилно, тъй като обвинението е за тежко престъпление и не е изчезнала опасността подсъдимата да се укрие извън страната, а също така не са представени безспорни доказателства за необходимост от медицинска помощ, която може да бъде оказана на подсъдимата само в чужбина.

          Искането е в насока да бъде отменено определението на ВРС, с което е отменена наложената спрямо подсъдимата Д. Т. С. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“.

           Съдът 

 

 

 

, след като се запозна с доводите изложени в жалбата, както и с материалите по делото, и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт намира, че протеста е подадена в срок от активно легитимирано лице и е процесуално допустим, но разгледан по същество е неоснователен. 

 

 

 

  

           

 

 

 

В разпоредбата на чл. 68 от НПК е уредена и регламентирана мярката за процесуална принуда забрана за напускане на пределите на Република България, като съдържанието на тази мярка за процесуална принуда е да се ограничи правото на обвиненото лице /обвиняем, подсъдим/ за свободно придвижване извън територията на държавата ни. С тази мярка за процесуална принуда се ограничава правото на човешкия индивид да напуска пределите на държавата. Това право е обект на защита от чл. 2, т. 2 от Четвъртия протокол към ЕКЗПЧ. Упражняването му подлежи обаче на ограничения в пределите, очертани в чл. 2, т.3 от цитирания протокол, а именно - ограничения, необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, за поддържане на обществения ред..... /в този смисъл е и Решение на КС на РБ № 2/2011г., в което се сочи, че разпоредбата на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. свежда допустимите основания за ограничаване на движението на граждани на Европейския съюз и техните семейства в рамките на общността само до съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве/.

           

 

 

 

В настоящото наказателно производство, против Стругарева е бил внесен обвинителен акт и тя е предадена на съд за престъпления по чл. 211 във вр. с чл.209, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК.  

 

 

 

В хода на процеса, на подсъдимата е била наложена забрана за напускане на пределите на Република България“.

          Действително, тежестта на обвинението /за тежко умишлено престъпление/ е значимо обстоятелство, при преценка за наличието на опасност по смисъла на чл.68, ал.6 от НПК, но освен това обстоятелство, са налице и други важни такива, които следва да се съобразят при преценката по цитираната норма от НПК, и които са част от цялостната конкретика на случая. Те са следните: дълга, почти 2 годишна продължителност на периода от време, през което с наложената мярка за процесуална принуда е ограничено правото на Стругарева за свободно придвижване извън територията на РБ;  безукорното процесуално поведение на привлечената към наказателна отговорност в този процес, който понастоящем  е със значителна продължителност, респ. към 4 години; здравословни проблеми на подсъдимата относно особено важна физиологична функция и наличието на подходящи условия за ефективна медицинска помощ в чужбина; наличие на допуснато впоследствие обезпечение на претенцията за имуществени вреди; трайна връзка /семейство, работа/ на подсъдимата с местоживеенето й в страната; по време на производството подсъдимата е излизала в чужбина, след надлежно разрешение, и това никога не е създало затруднения, а още по- малко пречки, за движение на делото. Изброените обстоятелства, в тяхната съвкупност, налагат извода, че не се разкрива реална опасност, по смисъла на чл.68, ал.6 от НПК, от укриване на подсъдимата извън страната. Извода на ВРС в същата насока е правилен.

           

 

 

 

По така изложените съображения, ВОС намира, че частния процес е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение.

          Определението на ВРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

           

 

 

 

Водим от горното, Съдът

 

           

 

 

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

           

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА определение от 16.03.2017г.  по НОХД № 912/2015г. по описа на ВРС, с което е отменена наложената спрямо подсъдимата Д. Т. С. мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“.

           

 

 

 

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

 

 

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: